СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ И ГРАДИНАТА С МУШМУЛИ
Момчил Попов
През ден ни го обещаваха - на нас, синовете на Великия пленум. И на щерките на Април'56-та също. Случайно станеше ли дума за днес или сега, потупването по рамото беше: "Млад си още, не бързай!".Ако повториш въпроса, късо те подсичат: "Трай и зрей!". Трети път не се питаше, за-що-то-о...
И ние си стояхме - кои на слънце, кои на сянка, да си чакаме. Нали ни е обещано. Ако не е съвсем светло, то поне някакво. Може и с облачета да е тук - таме, ама бъдеще.
Точно преди да изгрее, ни обясниха патетично, че има малка грешка. То няма да е нито светло, нито някакво, а сладко като мушмула. От оня лаф бе, електорате, за гнилия капитализъм... Гнил, ама сладък.
Аха, ясно!
С опрашването на мушмулата се заеха синовете на Великия пленум. Оня, дето качи народа на крилете си и с плавни махове загреба към светлото бъдеще... Майсторите на мушмулите бяха убедени, че силно са се натъртили при падането от крилете и от това са станали супер опрашвачи. Ама вместо да сложат кошера насред градината, те навлякоха спонсорирани ръкавици и взеха да търкат цветчетата. Едно по едно. С много замах! Търкаха, търкаха, та ги претъркаха. И градината бе наречена "Надежда за мушмули", а не просто "'Мушмули".
Докато едните синове на Великия пленум търкаха, другите синове и дъщери чакаха. По-бесните (около половин милион биля) избягаха. Нейсе!... Кротките траяха - зряха, траяха - зряха, докато не побесняха. И изгониха изпопадалите крилати от градината.
Сега под девиза "Никакви мушули! Никаква гнилоч! Само цъфтеж и светло напред!" пак синове на Великия пленум се настаниха в градината. Те пък от горната, слънчевата страна на крилата, нейсе...
Бабичките им ръкопляскаха, но веднага ги попитаха: ще донесете ли най-сетне кошера с мед? "Не, не, градината е в такова състояние, че две - три години няма да има нито търкане, нито мед. Просто в името на светлото бъдеще трябва да се чака!"
А сега, а днес?
"Не, не...Най-рано след две -три години!"
Школуваните икономисти-опрашвачи ни дават поне двайсет години без мушмули...Що бе?...Стари са ви дърветата, трябват нови!
Сега с нова надежда почваме да садим фиданки.
Напролет ще дойдат да мушнат по едно стъбло синовете ни, а след три петилетки внуците ни ще оглеждат първите плодове.
А с наборите - синове на Великия пленум, ще стоим отстрани и ще си викаме: „Извинявай, че не чух, ама си забравих очилата... Май питаше за нещо хем светло, хем сладко?... Не-е, не е мушмула. Това са круши!”.
