Нашият грях към младите
Мария Спасова
След „Интимности в пейзажа” (Издателство „Аридел”, С., 1992) Момчил Попов се представя с втората си книга „Копринената Мег”, която оправдава названието на поредицата на издателство „ПИК” – „Ръкопис от чекмеджето”. Романът търси своя издател повече от десет години, защото препоръката на рецензентите е категорична: „Нуждае се от промяна на жизнените позиции и философия, вложени в него” (из една от рецензиите от 1982 г.).
Ако книгата беше създадена преди три десетилетия, без колебания щяхме да я определим като творба на един от „сърдитите млади”. Момчил Попов обаче е от онова поколение, което сега е на малко повече от трийсетте. Струваше ни се, че познаваме това поколение. Та нали ние го отгледахме и възпитахме! Да, понякога се показваха малко дръзки или изглеждаха странно, но безспорно бяха много способни! Знаехме ли какъв лабиринт неизброден е вътрешният свят на някои от тях? Знаехме ли колко въпроси без отговор крещяха в душите им? Знаехме ли за опита да спасят надеждите и мечтите си, погубвайки настоящето? Защо не прозряхме, че те живеят в мрачния тунел на едно безсмислено „днес” и не виждат светлина на изхода му?
Не, няма оправдание за нас, които познавахме и други измерения за свободата на личността, когато трябва да отговорим на въпроса защо Мег, копринената Мег, си отиде от този живот почти дете.
В книгата има реални щрихи от един реален провинциален ВУЗ. Когато четем романа, с ужас откриваме, че интелигенцията, „възпроизвеждаща” интелигенция, е неинтелигентна, че еснафщината, съчетана с парвенющина, се е самоназовала „интелигенция”; че любовта, истинската, дълбоката, у тези деца се прикрива с привиден цинизъм, който разрушава границата между ДА-то и НЕ-то, между щастието и нещастието, между смисъла и безсмислието и в крайна сметка - между живота и смъртта. Рецензентите обвиняваха автора, че е мелодраматичен. Ако самоиронията и болката на това поколение е мелодрама, да, Момчил Попов е мелодраматичен. Но безспорно добри качества книгата притежава: жив език (оня език на нашите деца, с който те не разговарят пред нас), изкусен диалог (така наистина само младите могат да говорят), психологизъм (знаем ли колко тънки психолози са децата и колко рано ни дискредитират и ни лепват етикета „лицемери”?) и най-важното: дълбока човечност и чувствителност.
Мег, копринената Мег, е нашият грях към младите, които оставихме без мечти и надежди. Те израснаха безверници и нещастни. Момчил Попов обаче ни дава шанс: те умеят да прощават, ако ние се променим.
