МОМЧИЛ: Наистина, още в началото си обещахме да говорим за любовта на Леонардо да Винчи. Чел съм, че художникът рисува „Джокондата" около четири години. Не е ли множко за един портрет?

КАРАНДАШ: Не, за тази неземна любов четири години са нищо! Дълбоко съм убеден, че портретът е израз на чувства. Както съм сигурен, че Джокондата е по-красива от Мона Лиза. В образа на флорентинската знатна дама Леонардо е изваял идеала си за съвършенство.

МОМЧИЛ: Във вашия чертеж отново виждам сфери. Означава ли това, че и портретът на Джокондата (както „Тайната вечеря”) е обхванат в сферични пространства?

КАРАНДАШ: Схемата, построена върху портрета на Мона Лиза, е резултат на цялостна геометрична система за намиране първо големината на картината.

МОМЧИЛ: Но това може да се види във всеки проспект на Лувъра! „Джокондата" е с размери 77/53 см. Така ли е?

КАРАНДАШ: Не е точно така. Тези размери само приличат на големината на картината. Леонардо не е работил със сантиметри, а със златен пергел. Ако приемем, че основата на картината е единица, височината ще се получи I, 45534669... Или ако приемем, че основата случайно точно отговаря на 53 см, то височината трябва да бъде 77,133 см. Тези 133 хилядни от сантиметъра са особено важни за прецизния анализ на картината. Голямата окръжност е проекция на сфера с радиус толкова по - дълъг от половината на основата на картината, с колкото е по - къс от половината й височина. С нейна помощ е построен вътрешният правоъгълник, който заедно с външния правоъгълник на картината прави т. нар. .хармоничен прозорец" на „Джокондата".

МОМЧИЛ: Какво обяснява той?

КАРАНДАШ: Този невидим хармоничен прозорец затваря пространство, в което като че ли се побира цялата фигура на Мона Лиза. Ако речем да „редактираме" картината, както обикновено се прави, тя дотук би трябвало да свърши. Но и целият портрет ще свърши, защото фигурата ще загуби хармоничното равновесие с пространството около себе си.

МОМЧИЛ: Всъщност къде е Мона Лиза? Струва ми се, че тя хем е някъде вътре, хем е сред природата.

КАРАНДАШ: Иска ми се да направим един малък паралел с „Тайната вечеря”. Жалко, че у нас не разполагаме с такава репродукция на фреската, която да доведе до погледа ни и пейзажа, който се вижда през трите прозореца. Там възниква същият въпрос - къде се развива действието: на конкретно място, или това място е планетата?

МОМЧИЛ: Ако геометрията на „Тайната вечеря” е сферичен модел на света, какво глобално има в „Джокондата”?

КАРАНДАШ: Наистина възникват въпросите: къде е тази жена, на кой прозорец, къде е този пейзаж, къде текат толкова много води, защо хоризонтът е част от огромна окръжност? Вглеждайки се в дъговития хоризонт на пейзажа, ние можем да видим цяла планета зад Джокондата. И скали, и гори, и реки, и изобщо безкрайно много течащи води... „Панта рей!” биха възкликнали древните римляни...В този глобален пейзаж всичко тече, всичко се променя. Така Леонардо е нарисувал и времето. А на фона на това променящо се всичко остава тя - вечната красота, вечната хармония.

Карандаш, Момчил Попов, „Джокондата - една неземна любов”, Списание „Младеж”, бр.5/1989

МОМЧИЛ: Миналата година бяха публикувани компютърни „доказателства", че Джокондата всъщност е портрет на Леонардо. Мъж ли е Джокондата?

КАРАНДАШ: Видях тази публикация по телевизията и в пресата. Чух даже коментари като: „Тая пък, откакто разбрах, че е мъж, не мога да я гледам!" ... Двама французи и двама американци „изчислиха" с компютър, че Мона Лиза дел Джокондо е мъж. По този начин става много интересен и животът на самата Джоконда - след като близо 480 години е била жена (и то каква!), да поживее известно време и като мъж.

МОМЧИЛ: Спомням си, че компютърно те много добре наложиха двата образа. У мен, а и у много хора остана убеждението, че под боите на Джокондата има и друг образ. Има ли нещо вярно?

КАРАНДАШ: По същия начин можем да докажем например, че тя далеч не е само един мъж ... „Чунким, голяма работа!" - казва бай Ганьо в една карикатура на Илия Бешков. Както в миналия брой на списанието също с една „компютърна" карикатура доказахме почти, че дванадесетте апостола в „Тайната вечеря" са мадони на Леонардо. . . Какво ни пречи да изравним чрез компютър образите на кой да е от старците, рисувани от гения на Ренесанса, с лицето на Мона Лиза и да установим, че те се покриват „идеално"? Челата, усмивката, очите, мустаците, дългите бради, дядомразовските вежди, бюста - всичко съвпада.

МОМЧИЛ: Но това е казано иронично, нали?

КАРАНДАШ: Претенцията, с която е направено това компютърно изследване, не държи сметка, че нагазва във водите на високия Ренесанс. Епоха, възраждаща идеалите на древността, където рисуването и на старци, и на ангели, и на мадони е подчинено на едни и същи пропорционални канони за хармония. С други думи, не трябва да забравяме, че всичките си живописни образи Леонардо прави с една - единствена вътрешна мярка - Златното сечение. Затова никога няма да ни бъде трудно да покриваме лицето на Мона Лиза с други образи, създадени от него.

МОМЧИЛ: Или както би заключил Нане Вуте: „Я лажем компютеро, он лаже мене". Така ли да го разбирам?

КАРАНДАШ: Ако истински се вгледаме в лицето на Джокондата, ще видим, че тя се усмихва иронично и на тази поредна мистификация. Да не говорим, че е доста спорен самият портрет на „мъдрия старец", който широко се идентифицира с Леонардо да Винчи. Но това вече е друга тема...

МОМЧИЛ: И все пак има някаква загадка в това прочуто платно? . ..

КАРАНДАШ: Леонардо вгражда всичките си знания и умения и под боите, и в боите, и над боите. Под боите е геометрията. В геометрията и боите е хармонията, под боите е внушението и въздействието. Силата на това внушение в „Тайната вечеря" и „Джокондата" едва ли са достатъчно описани.

МОМЧИЛ: Може би усмивката?

КАРАНДАШ: Усмивката е загадката на загадките в тази картина. Да не забравяме, че всяко копие е по-лошо от оригинала. На Джокондата изобщо не може да се направи копие главно заради усмивката. Но въпреки това тя е копирана най-много. Може би заради голямото желание да се улови неуловимото - „загадъчната усмивка на Джокондата". Близо пет века тя се представя сама и се усмихва само на теб. И ти, който я гледаш, усещаш движение в ъглите на устните й.

МОМЧИЛ: Сигурно е внушение от всичко, прочетено за този феномен?

КАРАНДАШ: Контактът с картината винаги е личен. Но като че ли най-лично си остава съзерцанието през „Джокондата”. И обяснението е лично. Леонардо го е дал обаче най-точно: „ Живописта е наука". Струва ми се, че за изясняване на феномена на помощ може да се повикат отново геометрията, химията на боите, прозрачните цветове и творческото свещенодействие на художника. Известно е, че Леонардо понякога не смесва боите, за да получи сложен тон. Той знае, че механичното смесване на боите умъртвява тяхното излъчване. Като физик, на него са му пределно ясни честотите на трептенията на топлите и студените цветове, трайността на впечатленията от различните цветове в окото. Нанесени на прозрачни пластове (велатури), боите в усмивката на Джокондата създават т. нар. сложен „оптичен тон". Казано по-просто, още в началото на XVI век Леонардо да Винчи създава първата оптическа мултипликация.

МОМЧИЛ: Това е невероятно!

КАРАНДАШ: Невероятно, но осъществимо за енциклопедичния гений на Леонардо, за художника Леонардо, за голямата любов на Леонардо.