Годината е 1894, датата - 20 юли, време – планинско (за разлика от горещините в София), двор, зелено, отгоре – Витоша. Госпожиците се подхилкват в шепи, ама мълчат, защото Алеко.... пише. Почти насила са натикали в ръцете му молив да отговаря на въпроси в ученическия им лексикон. Френски албум, моден, с леко шашави въпроси...

Ама в ръцете на председателя на „Весела България”... Така, от шега на шега, от девичия въпросник директно в българската литературна класика (години след това) влиза бисерът на Алеко Константинов „Моята изповед”. Великият глумотворец изтъква за най-почтена добродетел „Любовта като сърдечна доброта”, признава си, че любимата му миризма е „Миризмата на параходите и железниците”, че мрази най- много „Скъперничеството”, че най-хубав му се вижда цветът „Бутон (пъпка) от роза и незабудка (незабравка)”. И тъй като са на теферич, сред природата, някак си съвсем естествено прозвучават и други две признания... Кое е любимото Ви ястие? – „Пастърма и кисело зеле”... Кое развлечение ви е най-приятно? – „Гуляй на чист въздух в мъжка компания”... Класика – не, ами ...

Както вече сме известени от в.”Знаме”, на 27 август 1895 г. (на другото лято след Владая) Алеко Константинов успява да осъществи първото масово изкачване на Витошкия първенец. Това знаменателно събитие описва в „Невероятно, наистина, но факт: 300 души на Черния връх”. След поканата му преди седмица и очакванията да види горе „тесен кръг от любители на българската природа”, гледката го изумява:

„Сега, след като бях честит да видя цял панаир на самия връхчец на Витоша, мога смело да допълня цитираната чужда фраза: „Господа, изучете България, за да я обикнете”, и да прибавя:

- Господа, изучете всестранно българския народ и вий ще го обикнете; в него се крие потенциална сила, намерете здрав импулс и я превърнете в жива сила.”

Само за ден киселото зеле с пастърма и гуляите на чист въздух са се трансформирали в национална платформа! И 115 години тя се практикува в България като туристическо движение – едно от най-старите в Европа. С девиз „Изучете България, за да я обикнете”.

Дълги години (по инерцията от скучновати делници) сред хората се беше загнездило мнението, че „Невероятно, но факт..”, тоест лятото на 1895 г., е датата на първата среща на Алеко Константинов с Черни връх. И малцина си бяха задавали въпроса: на риск, на лудост или на вяра (с горящи факли, знамена и между звуците на ловджийски рогове) са потеглили през нощта на 27 август 1895 г. тези 300 души към Витошкия първенец. Дали пък божем Щастливеца е бил чак такъв авантюрист или съвсем съзнателно, като познавач е отправил поканата за среща на върха?

Тази „драматична” загадка разплетохме 90 години след това, когато с активни туристи от дружество „Алеко Константинов” – София, поехме по дирите на

НАЙ-ПЪРВОТО, 5-ДНЕВНО, СЪВСЕМ РИСКОВАНО И ДРАМАТИЧНО
ПЪТЕШЕСТВИЕ НА АЛЕКО ДО ЧЕРНИ ВРЪХ 6 ГОДИНИ ПО-РАНО,
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1889 Г.

Пешеходците-ентусиасти бяха открили забравен пътепис от 1907 г., където приятелят на Алеко Никола Тантилов разказва как пеша от Борисовата градина, през Кокаляне, Плана планина и Железница, „с оплезени езици” и руска военна карта „триверстовка” са изкатерили и разпознали за първи път Черни връх на Витоша. Датата – 14 юли (стар стил) 1889 г., финалът: с. Владая, успехът: за 1 ден пълен траверс от изток на запад на две планини – Плана и Витоша, сиреч „марш на скок” по почти олимпийско трасе, резултатът: треска и силна криза на Алеко във Владая... Но живи и неизядени от мечките...

Стана хубаво и романтично и нашето пътуване по дирите им през лятото на 1985 г. – и красоти, и разговори с местни хора, и фотографии, и зор, и публикация във вестник „Ехо” накрая. След нас минаха и разчистиха тук-таме трасето, заковаха табелки: „Първият маршрут на Алеко до Черни връх, 1889 г.”

Но да си призная, поради старанието да не сгреша нещо, това че ходихме 3-4 пъти по трасето ли, огромният ми респект пред блясъка на Алековото слово ли, ама тая моя газетарска публикация ми дращи още оттогава. Даже ми се струва, че дрънчи като празна консервена кутия, закачена за пешовете на първите покорители... (Въпреки че след 90 години забрава може да се каже, че и ние бяхме първи).

Затова ще ми позволите да спра до тук, а отук нататък да ви оставя с оригиналния, най-първия текст от тези знаменити и величави дни...

А къде останаха госпожиците от шезлонга?...Моля! Там са си, във Владая, но пет години след кошмарната треска на Щастливеца... Там са, и още- в класиката...

Георги- Момчил Попов
2010

Беше 11 юли (стар стил) 1889 г. Имам свободно от служба време. В прашна София не се стои. Алеко работеше дома си в малката къщичка на бул. „Дондуков" и, мисля, с помощта на Пенчо Славейков превеждаше Лермонтовия „Демон". Бях уверен, че ще се съгласи за излет. По това време околността на столицата твърде малко се посещаваше от нас, градските хора; това се считаше като право на живущите тук чужденци и ние гледахме на тях като на такива, които с обиколките си около София търсят средство да убиват празното си време, от слободия.

В 15 минути съглашението между Алеко и мене беше свършено; по руската триверстова карта - маршрутът съставен, разбира се, за места, които ни един от нас не познаваше. Времето за тръгване: на утрешния ден, 12 юли, 5 часа сутринта, се срещаме в „Борисовата градина" с по една тояга в ръка, по един вързоп най-скромна провизия, колкото за един ден, макар че щяхме да ходим 5 дни, и с картата в джоба за водач.

Радост почти детска ни обладаваше. Към 10 часа бяхме на Германския манастир. После пладне газим Искъра към Панчарево - мост за минаване не търсим, понеже считаме, че пречки за нас не съществуват. Намираме, че по своята дивна хубост Панчарево е рай на земята, и считаме себе си първите щастливци, като сме открили тоя кът на дивна хубост. Продължаваме пътя. Омайно лъкатушеше между високите канари Искър и във висинето посреща ни между една привлекателна гора Кокалянският Урвишки манастир, към който се стремим, водени от картата.

Забравихме хубостите на Панчарево. Тук сме вече във възхищение, а Алеко е в силно възбуждение и поетическо настроение. Той веднага пренесе във въображението и мечтите си на нашия Урвич всички алпийски туристи. За начало на това реши да създаде Урвич клуб, както има и алпийски клубове. И наистина следващата година на 11 май, когато всъде в природата блика живот и младост, той водеше вече на същото място, царството на неговите „незабудки” (незабравки), които много обичаше, своята рожба „Урвич клуб". Импровизира и Урвишки марш. В своето възхищение сякаш че обгръщаше всички около си и като че ли сам растеше заедно с височините. Тоя „Урвич клуб", в който влизаха и славяни от други народности в София, просъществува седем години и всяка година на 11 май подновяваше силите си там. Обаче на 1897 г. Алеко не дойде със своите урвищенци - той отиде в Радилово...

Повтарям, че при първото приближаване на нас двама ни към Урвишкия манастир Алеко беше в силно възбудено състояние и поетическо настроение. Туй, че мръква, че имаме още да вървим по стръмен, каменист и непознат балкански път, че почна отдалеч да се святка и гърми, малко искахме да знаем. Но когато съвсем се стъмни и плисна пороен дъжд и светкавици и гръмотевици се разнасяха около нас в балканската самотия, видяхме, че малко на риск сме го ударили. Обаче възбуденото състояние и веселото настроение не ни напусна, напротив, още повече се усили, когато към 11 часа бяхме вече на сушина в килията на дяда игумена, облечени не зная в що, за да могат да се изсушат мокрите ни дрехи, които съблякохме веднага.

На 13-и имахме голяма почивка в манастира, разбира се, без да спим в него; обикаляхме целия ден по височините и обмисляхме плана за предстоящото ни изкачване на Витоша.

Пренощувахме в мандрата под манастира, разбира се, като имахме за постеля сено, а за покривка - свода небесен. На 14 юли преди изгрев слънце потеглихме за с. Железница, гдето открихме много горещи извори, и оттам се закатерихме по стръмнината нагоре. В селото на механата видяхме само една бабичка; всички селяни бяха вече в полето и тя ни даде ценния кураж, че като нас момчета за три часа могат да се намерят на Черни връх. Това май не излезе вярно, но все едно, ние бяхме доволни, защото, както си бяхме изплезили езиците, все поглеждахме часовника дали са минали три часа. Те наистина минаха, но вместо целта на пътя ни отдалеч се показаха 10 овчарски кучета. Кучетата бяха привикани от овчарите, които ни посрещнаха в колибата си, разхладиха ни с кисело мляко.

Без особени приключения към един часа бяхме на точка, от която, като огледахме околността, според сведенията, които имахме, заключихме, че сме на Черни връх. Тук, капнали от умора и от силна горещина, мъчно можехме да разсъждаваме, но впечатлението и възхищението, особено на Алеко, бяха такива, каквито мъчно могат да се предадат. Те само се чувствуват, и то в момента, в който се изпитват.

Като поотпочинахме, хапнахме, пийнахме водица, тъй като подкрепително спиртно питие не счетохме нужно да носим, и като ни пообрули вятърът, тръгнахме из незнайната Витоша по направление към запад. Скитанията ни, изгубванията ни за всяка посока, откриването на нови и нови омайни кътове и възхитителни гледки се редяха едно след друго. Алеко замечта следующия празник да събере приятели, но непременно със семейства и с музика и да дойдат пак тук; толкова се беше захласнал, та мислеше, че панорамите, които ни се откриваха, са пред самата София.

Но след тези възхищения за нас оставаше тъжното впечатление, че сме се изгубили из Витоша – картата вече не ни помагаше, па и за вечеря нямахме нищо; имахме тук-там малки премеждия, но никакъв звяр не видяхме. Помирихме се с мисълта, че нощта ще прекараме в пълна неизвестност, в страх и от среща с мечки. Но не преставахме да блуждаем напред. Най-сетне към 10 часа далеч пред нас заблещукаха светлини. Радостта ни нямаше край. След половин час бяхме във Владая. Значи за един ден, 14 юли, пребродихме цяла Витоша, която за нас беше омайна гледка, но се оказа, че е и не по-малко опасна девственица.

Във Владая, щом седнахме, от какво беше, не зная, Алеко се разтрепера и претегли през нощта една треска. На 15 юли си почивахме по реката на Владая, дето Алеко ми чете и си поправи критиката на „Поемата на злото" от Стоян Михайловски, а на 16-и крачехме вече към София.

Чисто, невинно, почти детско възхитително бе това пътуване. То постави началото на големите излети от София за Черни връх, а заедно с това се тури основата на организираната туристика. Подир една година ние бяхме пак на същото място и с по-голяма компания; Алеко беше все тъй възхитителен, все жизнерадостен, но екстазът при първото изкачване липсваше; той само разправяше за него и като че ли не беше на същия Черни връх. След това той стана създател на екскурзии към Черни връх и искаше да води все нови и нови компании, за да поживее наново с чувствата на тези, които пръв път отиват там.